Преди да осъждаме и роптаем против другите, нека да опознем себе си.

Ние хората трудно разбираме самите себе си, а още по-трудно е да разберем другите. Най-често тълкуваме поведението на другите хора, по това как ако ние бяхме на тяхното място бихме мислили или постъпвали. Трудна работа е това, защото ние не познаваме самите себе си. 

Какво имам предвид под „себе си“? 

Нашето съзнание се формира от Вътрешната ни Същност, но и от по-дълбоки и по-повърхностни слоеве на ума иподсъзнанието ни. Ако мислим нещо, но не сме сравнили това наше мислене с Вътрешната ни Природа, може да се окаже, че сме на път да се самоизлъжем. Много вероятно е да кажем или да обещаем нещо, което не сме сигурни дали е добре или въобще дали ще сме в състояние да изпълним. 

Ето, ако в съзнанието си ние имаме някакво мнение по определен въпрос и не сме потънали, не сме се слели и не сме потърсили истината чрез дълбата си Същност в себе си, може да се окажем раздвоени и излъгани в разбиранията си. 

Добре би било, ако за важните неща човек се допитва до Вътрешната си Природа. 

Или примерно, знаем определена информация за даден човек и мнението ни за него не е много добро. На тази база ние сме готови да го пренебрегваме, да не го зачитаме и дори да го ненавиждаме. 

А дали нашето мнение е вярно? Да, чрез сетивата и повърхностния си ум знаем за някакъв много показателен случай и пример и от него сме си направили определени изводи. 

Дали това наше схващане ще е правилно и дали ще сме стъпили на здрава основа, когато мислим така?

Много е съмнително, защото обичайно човешкия ни ум улавя нещата съвсем елементарно и на повърхностно ниво.Гледайки по този начин на него ние сме готови да го хвърлим в пъкъла.

Преди човек да разсъждава и да прави заключения, е правилно да се посъветва с Вътрешната си Природа. На пръв поглед може да има някаква простъпка, но това което виждаме да е само на горната видима част. Ако изоставим мненията, убежденията и осъжданията на хората, с които сме говорили и ако се опитаме да достигнем спокойствието на ума и имайки него да се опитаме да отразим всичко такова, каквото е от Истинската ни Същност, може да се окаже, че истината съвсем не е такава, каквито са били настроенията в повърхностния ни ум или на впечатленията на хората около нас. 

За това има духовен закон, който казва: „Не съдете“. 

Това е така, защото ние хората стоейки само в маймунско-човешкия си ум нямаме реалната възможност да видим нещата такива, каквито са те в същността им, да ги преценим, да ги отсъдим правилно.

Ние имаме съвсем външно виждане. Не знаем този човек откъде идва, какъв е бил животът му, какво го е формирало, изградило и как се е утвърдило мисленето му. Нищо не виждаме, нищо не знаем, а искаме да съдим винаги и да е справедливо. Невъзможно е това.

Същото се отнася и за самите нас. Не сме това, за което се приемаме в ума си – ние сме много повече от ума. Не сме в състояние да уловим, да обработим и да осъзнаем с човешкия и ум всичко, което всъщност сме. 

Сега може да дадем едно обещание и да се кълнем, че то вярното, истинското и справедливото, но ако навлезем в дълбочина в Истинската си Природа, истината и справедливостта да се окаже съвсем друга.

Затова е разумно, човек често да се връща до Корените на ума и така да се очиства от излишната, повърхностната, привидната информация, за да може да отразява Истината такава, каквато е тя от Истинската си Природа.

Имаме нагласата да съдим, да охулваме и отхвърляме хора, религии, разбирания, идеи.. Добре, но преди да пристъпим към каквито и да са действия, нека да си „сверим часовника“ с Вътрешната си Природа и тогава всичко, което направим ще е за добро. 

В Нея – в Буда Природата ни няма незнание, няма подвеждане и няма привидни, фалшиви и недостатъчни знания. Буда Природата, която е във всеки от нас е Вездесъща, Непогрешима и можем да и имаме абсолютно доверие.

Колко често се е случвало някой да се кълне, че ще постъпи по някакъв определен начин и после да се окаже, че не е възможно да си изпълни клетвата. Така е, когато ние сами не познаваме себе си. Емоциите ни обземат, чувствата говорят вместо нас и накрая действителността се оказва непосилна. Истината е, че се сърдим, когато някой друг не изпълни обещанията си, но самите ние понякога също не сме в състояние да удържим на дадената дума.

Е, тогава имаме ли право да роптаем и да съдим другите?

Не, защото в един случай някой е бил слаб, а в друг случай ние самите повтаряме грешките на тези, които сме охулвали.

Затова е практиката, затова са редовните занимания. От една страна да опознаем себе си, а от друга да можем да преодоляваме всички препятствия, които ни се изпречат.  

За да сме сигурни, че отразяваме всичко от Истинската си Природа, е добре всеки да се научи да медитира:

Медитирайки, ние наблюдаваме ума си, но не се захващаме за мислите, които ще се появяват. Само внимаваме да не се въвличаме в работата на ума. Не развиваме мислите, не им отдаваме значение, не ги отхвърляме. 

Стоейки така, постепенно умът ни ще се успокои, ще навлезе в естественото, пусто, безмълвно и умиротворено състояние на Истинската си Природа. Познавайки Я и сливайки се с Нея, ще имате знанията и уменията да улавяте нещата такива, каквито са те в тяхната Същност.

Този, който следва своята Буда Природа, той следва Божествения промисъл. Така той не греши и не си създава карма.

Пожелавам ви упорита всекидневна медитативна практика.

Успех!