Задавали ли сте си въпроса: „Кой е първоначалният грях?“
Или, ако го преведем на съвременния език, може да го формулираме така: „Кое е първоначалното отклонение от Божествената ни същност?“
Знаем, че причината за падането на съществата, т.е. за отклонението им от Първообраза, са сетивните удоволствия. Но кое е основното отклонение от Първоизточника?
Първо, съществата се увличат по приятните преживявания — започват да отдават прекалено голямо значение на сетивните наслади: храна, напитки, секс, власт и притежание. Умът постепенно се прилепя към вкуса, формата и усещането. От това прилепване възниква желание и навик за търсене на удовлетворение отвън. С времето вниманието се отклонява от Истинското преживяване и се насочва към това, което е временно и материално.
Там, където се появява усещането за „аз“, естествено възниква и сравнение. Умът започва да различава, подрежда и оценява — себе си и другите, своето и чуждото. От това сравняване неусетно се поражда възгордяване: тихото самодоволство от притежаването, знанието, постижението или превъзходството. Така наслаждението вече не се намира само в сетивата, а и в ума — в измислената представа за самия себе си.
Горделивостта не се проявява като внезапна страст, а като постепенно пренасочване към тази вътрешна измислица. Умът, отдалечен от собствената си яснота, започва да се утвърждава чрез образи и мерки — „повече“ и „по-малко“, „по-добро“ и „по-лошо“. Това утвърждаване поражда ненаситност, съперничество и страх от загуба. Непринудеността отстъпва място на пресмятливостта, а онова, което е било пълно и свободно само по себе си, започва да изглежда недостатъчно, бледо и опростено.
Ако се обърнем назад към празниците, нали си спомняте неразбориите и дългите опашки? Защо беше всичко това? Рождество Христово — един истински, уютен, приятен и задушевен празник — се превръща в пиршество на разюздано тържество, защото тихият смисъл на споделеността и благодарността е изместен от желание за показност, трескаво търсене на изобилие и самоизтъкване. Вместо среща с близките и със самите себе си, празникът се превръща в надпревара — кой ще купи повече, кой ще приготви по-богата трапеза, кой ще създаде по-впечатляваща картина на щастие. Онова, което по природа е време за тишина, смирение и близост, се изражда в шум, излишък и умора, оставяйки след себе си не покой, а изтощение, разпиляване на духа и усещане за изгубена хармония.
Същото се случва и с „Нова година“ — време за равносметка и планиране на бъдещето, което се превръща в плюскане, напиване до безпаметност и вакханалии.
Причината за падането на съществата в материалния свят може да се илюстрира и с настоящето. В миналото, настоящето и дори бъдещето няма нищо ново под слънцето. Каквото е било, това е сега, и това ще бъде занапред.
Не съвсем, защото съществуват Духовни Сили, които се грижат за завръщането на съществата към Първоизточника. Всичко има в този свят, защото той е образ на Невидимия — Автентичния свят.
Има сили, които покваряват, извращават, съсипват и поробват. Но има и Сили, които привеждат в хармония, чистят от покварата и освобождават от зависимости. Съществуват гневни духове, сластни духове, враждебни духове, но има и приятелски, благородни духове. Онзи свят е прототип на този свят, като първият не може да бъде покваряван, докато материалният е подложен на постоянни влияния: тласкане към греховност — горделивост, желания, страсти, страхове, привързаности и егоистични стремежи.
В този смисъл работи и Законът за Кармата. Този вездесъщ Вселенски закон въздава правосъдие, но по-висшият му смисъл е да вразумява и води към Дома ни. Разбира се, тълкуванията зависят от наблюдателя. Един ще каже: „Аха, така му се пада на някой, който е направил зло!“ Друг ще възкликне: „Колко точно и реципрочно се възпроизведоха събитията, сякаш някой мощен компютър ги е предопределил!“
Всъщност Законът за Кармата е закон към осъзнаването и завръщането към Истинската ни природа. За Духа и хората, успели да се слеят с Него, карма не съществува. Каквото и да направи един човек на Духа, няма да последва кармичен отговор. Това е така, защото щом Духът действа, той не оставя следи, нито сянка от действието си. Единното Цяло не подлежи на корекция, не може да бъде съдено и не е длъжно да отговаря на никого за каквото и да е.
Основното отклонение, заради което хората не могат да намерят Истинския си Дом, е невежеството. Основен стълб на невежеството е горделивостта. Тя е основен инструмент на Мара Изкусителя — така наричат дявола в Източните традиции. Може да се каже, че това е базова практика, когато искаш да объркаш и подчиниш някой.
Една древна мъдрост на Чингиз Хан гласи:
„Направи противника си горделив и горделивостта ще го направи глупав. Тогава можеш да направиш с него каквото поискаш.“
Горделивостта и опиянението от собствената важност превръщат хората в истински „гении“ — толкова брилянтни, че дори простите истини са невидими за тях. Един средностатистически човек, отдаден на горделивостта, става идеално манипулируем — мисли и действа през розовите очила на собствената си важност, заслепен от амбиции, страхове и тщеславие, неспособен да различава истинското от фалшивото и полезното от вредното, и с охота позволява на всички, които знаят как да го погалят по главата, да го водят като кукла на конци.
И най-хубавото? Той е убеден, че сам е „виновникът“ за всичко, което постига, и че светът просто го гледа с респект и страхопочитание — докато тихо, но сигурно, светът прави точно това, което пожелае.
И ние, българите, имаме хубава поговорка за този случай: „Когато Господ реши да накаже някой, първо му взема акъла.“
Така се случва с всички самозабравили се и възгордели — онези, които се опияняват от собствената си важност, показност и надмощие. Те започват да се движат като слепи кукли, заслепени от тщеславие и неспособни да видят реалността около себе си. Там, където се губи акълът, се проявява и най-ефективната „наказателна“ сила — както отвън, така и от самите тях, които сами се оплитат в своите илюзорни планове.
Изходът?
Колкото повече си вървял в грешната посока, толкова повече трябва да се връщаш към Истинския си Път. Вярно, трудно е, но точно както Вездесъщият Създател на Безграничната Вселена е благороден, дълготърпелив и опрощаващ, така са и истинските последователи на Духа.
Техниката за връщане в Истинския Дом е медитацията. Каквото и чувство, мисъл или подтик да се появява, можете да ги синхронизирате и хармонизирате с практическата си медитация.
Ако във вас се появи страх, знаейки как да медитирате и че не бива да се захващате за нито една мисъл, емоция, чувство, подтик или спомен, можете да се насочите навътре към Себе си. Когато казвам „Себе си“, имам предвид Истинската Природа вътре във вас.
Няма нужда да знаете коя е Истинската ви Природа. Насочвате вниманието като идея към вътрешната си същност, към Духа си, който е отвъд този живот. Стоите насочени към Себе си и едновременно се отнасяте към страха или другата емоция. Държите вниманието, докато чувството, емоцията или подтикът отслабнат и се слеят с Истинската ви Природа.
Това важи за страха, паниката, нездравите спомени, чувството на вина, неприязънта — всичко, което искате да разтворите и да слеете с Истинската си същност.
Ето това е пътят към Истинския ви Път!
Не чакайте, приятели, защото колкото повече се отклонявате и загубвате, толкова повече ще трябва после да работите, за да се завърнете в Себе си. Така се работи за всички отклонения — завист, алчност, ревност или други външни внушения или вмешателства на нехармонични енергии и среда.
Запомнете медитацията и нека тя винаги бъде като оръжие в ръцете ви срещу отклоненията, объркванията и съмнението на ума.
Пожелавам ви упорита и успешна медитативна практика!