Днес отново искам да напомня един стар урок, а именно „Никога да не напускате Себе си“.
Какво ще рече това да не напускаш Себе си?
Нима някой може да избяга от Същността си и всъщност не е ли безсмислица това изречение?
Когато запазваме присъствие на духа, това е да стоиш в Себе си.
А когато се губим в алчността, в интересите, в бурните емоции и чувства или друго, и щом принадлежим на някаква идея повече отколкото на безмълвното си уравновесено и непоклатимо вътрешно състояние, това е изгубване на Себе си.
Сега нека да си представим следната картина: Ние сме във времето преди въплъщението в тялото и правим последни приготовления, равносметка и подготовка да слезем долу – в материално тяло.
Знаем родителите си, средата, в която ще израснем, хората, които ще се срещаме и живеем.
Знаем и целта на предстоящия живот – да дадем на света от Себе си. Нищо не е по-различно от всеки друг участник в живота.
Ето – да вземем за пример едно цвете. Какво е целта на съществуването му на земята? – Ами много ясно – да цъфти, да разнася аромата си, да остави поколение, да радва всички наоколо и да допринася за общата картина на живота. Нали няма да е приятно, ако това цвете развие някакви болести и да е уродливо на вид?
Разбира се има всякакви видове растения, животни, създания и всички те според духа и природата си. И всяко творение е прекрасно такова, каквото е заложено изначално в него. Дори грозното, в грозотата си е съвършено и привидно „лошото“ също е перфектно в цялостната картина на съзиданието.
Човек не прави изключение. И когато се проявява според Истинската си природа, той е изряден. А когато се отклонява и върви против същността си е жалко, уродливо, грозно.
И така, знаейки, какви са целите и приоритетите ни като индивидуалности, ние се преселваме в материалния свят – на земята.
Какво става обаче в последствие? – Ами забравяме за равносметките, за плановете и мисията си и се отдаваме на всичко друго, но не и следването на Истинската си природа.
Един тръгва да трупа пари – ама много пари, толкова, че е абсолютна безсмислица, защото нито ще живее 1000 години, нито пък има два корема или пък две тела. Нито може да яде повече от нормалното, нито може да легне на две легла в различни къщи.
И защо му са всичките плюсканици? И защо му е цялото му имане – хотели, къщи, земи и още каквото се сетите? – Защо и за какво и той не знае.
Не знае и е забравил, дори самия себе си.
Ето това е да напуснеш и да изгубиш себе си.
Един се губи в стремежа си към ново и все по-голямо забогатяване. Друг се залисва в желанието и устрема си към слава и все по-големи ласкалства. Трети се отдава на похотливост и към запълване на „албума си“ с многообразни партньори в суетните си игри. Четвърти потъва в чревоугодни страсти и „наслаждения“ от дрога.
Въобще, когато човек се остави на инерцията на ума си, той със сигурност се отклонява от Себе си.
Защо се получава така ли?
Ами защото светът бъка от разни уродливи и патогенни енергии и когато оставиш ума си без защита, той бива атакуван и постепенно е превзет от тези нездрави сили.
И макар дълбоко в Себе си ти да знаеш мисията си на живот, се отклоняваш и на нивото на повърхностното си съзнание, се превръщаш в невежа.
Така се енергетиката в тялото ти се пропива от външни влияния и ти преставаш да разбираш себе си. После усещаш, че нещо съществено ти липсва и започваш да се търсиш.
Търсиш се във философията, в църквите, в храмовете, в дружбата със себеподобни, в духовните учения.
Търсиш се в правилата, в законите, в благотворителността и благородните каузи.
Търсиш се в семейството, в родителите, в бъдещето на децата си, роднините, в близките за теб хора.
Търсиш се в екскурзиите, пътешествията, в успелите духовно хора.
Търсиш се… навсякъде и във всичко, но това е външно търсене, и колкото и да се доближаваш до твоята Същност, ти все пак оставаш далеч от Нея.
И колкото повече търсиш навън, толкова повече губиш Вътрешното.
Защото всяко външно усилие да намериш Себе си, те отдалечава от тихото място, в което Ти винаги Си.
Така започваш да трупаш образи за себе си вместо Вътрешното си присъствие. Играеш разни роли вместо да си продължение на Вътрешната ти истина.
Губиш Идентичността си и пребиваваш в спомени и натрапени външни полуистини. Започваш да вярваш, че ще се откриеш чрез натрупване –
още знание, още практика, още признание, още „правилен път“.
Но към Същността не се прибавя – тя се разкрива, когато отпадне излишното. И в един момент, уморен от търсене и обезкуражен спираш. Не защото си намерил,
а защото вече нямаш сили да бягаш от Себе си. Тогава за първи път чуваш онова, което винаги е било там – не като глас, а като яснота без думи.
Разбираш, че не си забравил мисията си – ти просто си се отъждествил с шума. И че Духът ти никога не е се е изгубвал – ти си бил този, който го е игнорирал и не се е вслушвал в Него.
В това спиране няма откровение, няма фойерверки, гръм и светкавици. Няма посещения на други планети и светове, а е обичайното и най-обикновено и обхватно разбиране за същността на нещата. Има простота. Има връщане.
Връщане не към нещо ново, а към решението, взето преди време, преди форма, преди име, преди страх.
И тогава разбираш: ти не си тук, за да се търсиш, а за да проявяваш Себе си.
А защо беше забравил обета си?
Ами защото не черпеше от Извора – от Духа си, а искаше някой друг да ти разкаже това, което ти сам си решил преди слизането в живота на земята.
Като говоря за момента на решаването за слизането и въплъщението в ново тяло, имам предвид тези духове, които все пак са близки с енергията си до Духа си. Защото има и други духове, които са толкова паднали и обладани от зли сили, че те се скитат и търсят къде да се „подслонят“, но същевременно не могат да изоставят обладаването си от разни други зависимости – отмъщение, страстни желания или други или други низши влечения, които ги държат приковани към света на сенките и собственото им неведение. Те се скитат и не се въплъщават по избор, а по инерция; не се въплъщават със задача, а с глад. И заради това те са замъглени – не помнят Извора, не чуват Духа си и не могат да черпят сили и знания от него – защото шумът на зависимостите е по-силен от гласа на вътрешната им истина.
Дотук обяснявах за амнезията и скитането на ума. Сега обаче искам да ви напомня полезните ви ходове, за да не си губите времето и силите в нови търсения.
Пак ще ви припомня техниката на медитацията и ще ви дам прекия път към Себе си:
Медитативната ви практика по време на специално отделеното време ще ви направи знаещи и силни, за да можете да я прилагате по всяко време и при всички условия, в които живеете или сте поставени в някакъв момент.
Важното е:
Да имате пряка връзка със Себе си по всяко време на деня. Разбира се, силата на концентрацията ви в единство с Духа не бива да бъде толкова силна, че да поражда ненужно напрежение.
В ежедневието е необходимо да имате един постоянен и почти бегъл поглед към Вътрешната си Същност. И наред изпълняването на задълженията или по време на работа да не се загубвате.
От друга страна, не бива така да се вторачвате навътре, че това да ви ограничава, сковава или напряга. Този поглед навътре следва да бъде непринуден и със съвсем естествено внимание.
Ако се фокусирате прекалено върху Вътрешната си Същност, това ще породи напрежение. Напрежението ще доведе до умора, а умората до изгубване на вниманието. Така ще изгубите Себе си, въпреки голямото си старание.
Затова, постоянната връзка със Себе си следва да стане съвсем непринудено и обичайно състояние. Това е мярката – естественото човешко състояние.
Има начинаещи ентусиасти, които така се концентрират върху Духа си, че скоропостижно го изгубват. Това е грешка от претоварване и като резултат – накъсване на вниманието.
Дотук говорих за постоянното внимание.
Сега ще ви кажа как да се справяте със завладяващите мисли, емоции, страсти и другите агресивни вътрешни състояния или външните атаки.
Когато във вас се появи някакво силно чувство – може да е страх, ревност, завист, омраза, паника или друго, тогава ще е необходимо да увеличите концентрацията си върху Вътрешната ви Същност. Ако не засилите вниманието си, има голяма вероятност да се изгубите, поради силните вътрешни състояния или външните енергийни атаки. В такива моменти е добре да сте устойчиви и подготвени, за да не се изгубите, но усилването на вниманието пак трябва да бъде добре премерено. Защото следва да внимавате да не приложите свръх усилие вследствие, на което да накъсате концентрацията си. Така като продължите усилено да сливате дадената мисъл, чувство, емоция, подтик с Духа си, ще ги разтворите и ще ги направите хармонични и ще ги преобърнете да са в такт с Вътрешната ви природа.
Нека да обобщим:
Постоянната ви медитативна практика следва да не надвишава естественото ви човешко състояние.- за да не се пренапрягате, пресилвате, изтощавате, т.е. да не се блокирате от прекомерно внимание.
В моментите на силни вътрешни състояния или външни атаки следва да усилите концентрацията ви в единство с Духа, т.е. към Вътрешната ви Природа, но това усилване пак е необходимо да бъде премерено и според възможностите ви, за да не се накъсва вниманието ви и за да не се блокирате. Но и да внимавате, да не би да сте недостатъчно силно присъстващи и плътно свързани с Духа ви, за да не попаднете под влиянието на разсейващите фактори.
Може някой да си мисли, че да напуснеш Себе си е безопасно и безобидно. – Не, не е!
Да изгубиш Себе си, означава да допускаш вредните патогенни влияния да обладават ума ти, което води до грешки, деградация и дългосрочна кармична обусловеност.
Има такива хора, виждали сте ги.
Когато някой е със стеснено съзнание, всичко му изглежда лесно, достъпно, очевидно и без последици.
За него дълбочината е излишна, гъвкавите варианти изчезват, а внимателното разсъждение е загуба на време.
Той действа прибързано, говори категорично и е убеден, че разбира света, без да е способен дори да познава самия себе си.
Такъв човек не усеща фините причини, а вижда само грубите следствия.
Затова повтаря едни и същи грешки, но ги нарича „съдба“, „лош късмет“ или „вина на другите“.
Умът му е отворен не към Истината, а към всяко външно внушение, което обещава бърза яснота или лесна сила.
И понеже всичко му се струва просто, той не пази вътрешните си граници. Допуска мисли, емоции, подтици, които не са негови. Желания, които не са продължение на Духа му. Парализиращи страхове и блокиращи дъха му конвулсии.
Така постепенно губи способността да различава – между импулс и воля, между внушено мнение и знание, между свобода и обусловеност.
И когато последствията се проявят, те вече не изглеждат нито лесни, нито безобидни.
Но тогава умът, привикнал към опростяване, не може да понесе отговорността за собствените си избори.
Затова той търси оправдание, враг, външна причина, вместо да се върне към Себе си.
И точно тук е последният благороден и най-важен урок.
Не е нужно да ставаш някой друг. Не е нужно да търсиш нов път, ново учение, нов спасител. Не е нужно да обвиняваш света, нито да го отричаш.
Нужно е само да не напускаш Себе си.
Да останеш в присъствието си – и когато е леко, и когато е тежко.
Да бъдеш свързан с Духа си – и в радостта, и в страха, и в съмнението.
Да не предаваш вътрешната си истина заради удобство, страх, печалба или одобрение.
Това е истинската дисциплина. Това е истинската защита. Това е истинската духовност – не показна, не шумна, не търсеща признание, а тиха, стабилна и непоклатима.
Когато си в Себе си, светът не може да те разкъса и няма как да се провалиш. Когато си в Себе си, решенията идват ясно и са в синхрон с Цялото. Когато си в Себе си, кармата се разплита и изчезва без следа.
И тогава животът престава да бъде бягство, престава да бъде търсене, престава да бъде борба.
Той става проявление.
Затова, приятели,
не забравяйте:
не сте дошли тук, за да се губите,
нито за да се търсите безкрайно.
Дошли сте, за да присъствате,
да проявявате,
и да останете верни на Себе си –
тихо, просто и истински.
Знам, знам, за някои това, което говорих дотук ще е лесно, а за други – непосилно.
Невъзможно, заради отдалечеността на ума от Себе си. За това се изисква дълго време практика. Дълго посвещение и честно и доблестно отношение, което е неприсъщо, за подлеците, които
които търсят леки пътища, чужда сила и лесни оправдания, вместо да поемат отговорност за вътрешното си състояние.
За тях дисциплината е тежест, тишината – заплаха, а срещата със Себе си – нещо, от което бягат, защото там няма кого да обвинят и няма зад какво да се скрият.
Тези хора искат резултат без път, плод без корен и сила без чистота.
Пътят не се отваря пред хитруването, а пред крайната искреност пред самия Себе си.
Не се появява заради претенции, а пред предаността.
Не пред брътвежния ум, а пред онзи, който е готов да замълчи и да понесе Истината за себе си.
Затова казвам: да, трудно е.
Но не защото Пътят е недостъпен,
а защото малцина са готови да престанат да се самозалъгват.
А за онзи, който е честен със Себе си, който ден след ден се връща към Вътрешната си Същност без театър и без поза,
това, което днес изглежда непосилно, утре ще се превърне в естествено състояние.
Пожелавам ви дисциплинирана и волева медитативна практика!