Има два начина да откриете Истината. Единият е чрез внимание, изучаване, анализиране, прозрение, усърдие и духовна прилежност да се насочвате отново и отново към “изгубения си” Истински дом. А другият начин е чрез горчивия опит на страданията.
Да, те – страданията никога не са самоцел или пък някакво нездраво или садистично желание на Висшите сили, а са език — груб, но ясен — с който животът говори, когато не сме чули по-тихите му шепоти.
Страданията са принудителна мярка, когато доброволното осъзнаване е било неглижирано. Те не наказват — те са само една принудителна мярка, за да не отидете по-далеч в отклоняването си от Истинската си природа. Те разкриват къде човек се е отклонил от себе си, къде е заменил живата Истина със заблуда, страх или удобна илюзия. Болката не идва да ни унищожи, а да ни подскаже или да ни принуди да видим, за да свалим наслоеното, фалшивото, заученото, инертното.
Първият път е тесен, тих и изисква честност пред самите себе си, смелост без драма: да гледаш, да виждаш, да можеш да приемеш и да признаеш. Вторият е широк, шумен и не пита дали си готов — той те взема за ръка, за крака или друга част от тялото ти и те води, дори когато негодуваш и се съпротивляваш. И все пак, и двата пътя водят към едно и също място.
Разликата не е в Истината, а в страданията, които плащаме, за да я срещнем и да я видим.
Който избере вниманието, плаща с прилежност, усилие, постоянство и себеотдаване.
Който избере несъзнанието, плаща с болка, загуби и неистови страдания във времето – може да е още в този живот, а може и в продължението на съществуването като кармична обусловеност.
Има общо взето два вида хора. Единият дори и муха да бръмне, той улавя и разпознава действителността. С такива същества е лесно, защото те могат да четат написаното дори във водата, във въздуха, в ефира. Те са тези, които не са се отдалечили много от Извора.
Другият вид хора даже тъпан да им бие, те не вдяват. Не разбират, не улавят дори агресивните знаци на живота, дори когато той вече се раздира от крясъци. При тях посланията трябва да бъдат тежки, повтарящи се и болезнени, за да пробият дебелите мазоли на привичките, страха и самодоволството. Не, те не са „лоши“, нито прокълнати — просто са се отдалечили толкова, че зовът от Извора вече не достига до тях.
Първите разпознават Истината, дори от покоя или леките раздвижвания на въздуха. Те не чакат доказателства, защото вътрешният им слух е буден и улавят ясно посланията на Духа. За тях един поглед, една буква, една обичайна случка са достатъчни, за да разберат накъде върви Пътят. Те не се нуждаят от удари — намекът им стига. И тях кармата не ги атакува, тъй като целта на Кармата не е да наказва, а да води към осъзнаването на Божествената природа, която е вътре във всяко същество.
Вторите живеят в плътността. Те вярват само на грубите закони, на сблъсъка, на загубата, на болката и страданията. Докато нещо не се разпадне, те не поставят под въпрос нищо. Затова животът при тях става по-груб, по-шумен, по-безпощаден — не от жестокост, а поради целта на Кармата.
И все пак — и едните, и другите са от едно и също “потекло” – на Духа. Разликата не е в произхода, а в отклонението и чувствителността. Не е в това, че някой е избран, а в послушанието и в готовността да се завърнеш в Истинския си дом .
Изворът не спира да тече за никого, но когато някой се е отклонил много, той неглижира Извора, а почита Глупостта, Непокорството и мнимите ценности.
Не всички са навели ухо към водата, но дори и да се вслушат, тяхната отдалеченост ги е направила слепи, глухи, дебелокожи и несъстоятелни да разберат.
Човек може да е добре образован, но пак да прави ходове присъщи на невежа. Може да е начетен, информиран, дори обоснован в логиката си, и въпреки това да не разпознава най-очевидното. Защото Истина без Дух прилича на пустинна почва, където нищо не вирее. Там, където има службогонство, кариеризъм, корист, Духът не помага и не се разкрива.
Отдалеченият човек не страда от липса на информация, а от липса на виждане на живия поток на Живота. Той не търси, за да разбере, а просто да се докаже. Не се вслушва и е настоятелен в глупостта си. И затова, дори когато водата край него му говори, той я счита за дразнещ шум или когато ефирът му помага, той приема това за досадна случайност..
Глупостта, която почита, не е липса от повърхностни знания, а е отказ от проникновение и дълбочина. И непокорството му не е сила, а глупав инат водещ към самоунищожението му. А мнимите ценности, те са просто бляскави заместители на онова, което не смее да срещне – самия Себе си.
И така човек може да живее цял живот край Извора —
да гази през водите му и да се удави в него умирайки жаден.
Каква е разликата, приятели, между умния и глупавия човек?
Не, тя не е в знанията или информацията, които той е придобил.
Разликата се корени в това, че умния човек може да черпи знания Отвътре и дори тя да е малко пак да му помага да съществува прилично и да побеждава.
Глупакът може да е затрупан от всякаква информация и дори от възможности да я използва, но бидейки отдалечен от Себе си, той не може да я прилага целенасочено, интуитивно, продуктивно.
И ето го отговорът:
Един човек, който е близо до Извора на Духа ще бъде воден от Него, ще бъде наставляван, направляван и спасяван и макар да има липса на информация по много въпроси, той ще бъде успяващ и цялостен. Успяващ, не по мерките на покварения свят, а по мярката на вътрешната му цялост — там, където животът не се разпада заради маскаради и фалш, а тече съгласувано.
Такъв човек греши по-рядко, а когато сгреши — се учи бързо. Той не се бори със събитията, а внимателно ги разчита и разпознава. Не насилва пътя си, а там където е неопитен се осланя на интуицията си, за да бъде воден, без да бяга от отговорност.
А човекът, който е далеч от Извора, дори и да е снабден с технологии, инструменти, титли и възможности, ще се лута като в непрогледен мрак. Ще прави много, но без смисъл. Ще диша на хрипове, без здраве, без покой. Ще знае, но без мъдрост да може да успява. Защото действията му не извират от дълбочина, а са бледа имитация на Истината.
Затова близостта до Извора не е мистична привилегия, а вътрешна яснота. Тя не изисква толкова сложни учения, а отдаденост, преданост към Изначалната си същност . Не изисква изключителност, а обикновено съгласие със себе си.
И когато това съгласие е налице, дори простите стъпки стават точни и виртуозни, дори малкото знание става достатъчно,
и дори несигурният свят му помага.
Защото там, където Духът води, животът вече не е случаен, а е абсолютно сигурен в реализирането на успеха, дори в това си съществуване.
И когато Буда говори за прекратяване на страданията, той има предвид точно това – човек да стане последователен, внимателен и избягващ постъпките, които водят до кармична обремененост.
Внимателният човек е много близо до реализацията на Духа и до завръщането си в Истинската си Природа.
Високомерният пък е много близо до тоягата, която ще напука главата му и това ще стане неминуемо, макар той да не желае да забележи надвисналият над него кармичен отговор. Когато главата му изпращи, ще забележи, няма как, но дали ще осъзнае, пак е въпрос на отдалеченост от Истината. Ако ли пък не разбере, ще има още и още, и още, и още. Негова воля, тоягите на Кармата са безбройни и ще играят дотогава, докато не постигнат целта си.
И нека да не се заблуждаваме — това не е художествена картина за поети, а закономерност за дебелокожи или духовно глухи. Кармата не преговаря, не убеждава и не се уморява. Тя не пита дали си съгласен, дали вярваш, дали я признаваш. Тя си действа. Тихо, точно и без милост или както казваше Лао Дзъ – гледайки на хората като на сламено куче – безпощадно.
Високомерният си мисли, че стои над удара, защото „умен“, „над нещата“ или защото службата му го пази. Добре, именно тази надменност е мястото, където тоягата се спуска най-точно. Първо идва като пукнатина — загуба, провал, срам, болест, разпад. Ако и тогава не се наведе главата, идва втори удар. После трети. После вече не се броят.
И не защото Кармата е жестока, а защото високомерният е коравовратен (както се казваше в най-мъдрата книга).
Докато смиреният се учи от шепот, горделивият се учи от трошене. Докато първият лесно коригира посоката, вторият се чупи, лепи се и пак върви в същата пропаст. И така животът се превръща не в път, а в болници, където всеки урок е посока към Висшето Себе.
Единственият въпрос е, колко удара ще са нужни,
преди човекът да разбере, че не Светът е неговият враг, а собственото му отдалечаване и игнориране на Истината.
А Изворът — той си тече в безкрайността на времето, но не чака безкрайно. Поставил е стимула в ръцете на Кармата.
Духовните и истински умните хора знаят и никога не поставят “каруцата пред коня”, т.е. Духът винаги е най-отпред и той движи всичко. Той е и локомотивът и машинистът, после идва всичко друго от живота.
Не са най-отпред парите, имането, службата или финансовата сигурност, а Духа. Който знае и се води от това, е щастлив.
А, които не ще да разбере и мисли, че да се води от Истинската си същност не е от съществена важност, тогава негова воля – господин Карма винаги е на поста си.
Щом човек се преданотдаден на Вътрешната си Божествена Същност, той всекидневно практикува Единство с Нея.
Медитацията е практиката на Единството с Вътрешната си Същност.
Ето я пак техниката:
Насочвате се Навътре към Истинската си природа. Не е важно, дали я усещате ясно или не. Важно е като идея да сте се устремили към Нея.
Стоите насочени към Висшето си Себе и каквото и да минава през ума ви – спомени, обиди, похвали, ниско или високо мнение за себе си, проекции към обекти или друго, не се хващате за нито една мисъл. Не вярвате на всичко, което минава през ума ви. Не го следвате, но не го и гоните.
Игнорирате всички мисли, които ви “посещават”, но не бързате ума ви да утихне. Умът ви трябва да утихне от само себе си.
Десетки, стотици, хиляди пъти различни мисли ще ви навестяват и също толкова – десетки, стотици, хиляди пъти вие няма да се захващате за тях, няма да се увличате и няма да следвате мислите.
Така, постепенно умът ви ще утихне от само себе си и ще потъне в същността на Истинската ви Божествена Природа. Така ще имате Себе си – ше бъдете Себе си.
И тъй, приятели, изборът никога не е бил отвън. Той не е в обстоятелствата, не е в хората, не е във времената. Изборът е винаги вътре — между това да слушаш тихия глас на Духа или да чакаш пращенето от тоягата. Между доброволното завръщане и принудителното осъзнаване. Между вниманието и страданието.
Животът непрекъснато ни предлага шанс да се коригираме доброволно. Ако го пропуснем — той не се отказва, а просто сменя езика. От шепот преминава към удар. Не, за да ни отмъсти, а за да ни върне към Себе си. Защото никой не е създаден, за да се изгуби завинаги.
Затова не питайте „защо ми се случва това“, а се запитайте „къде съм се отклонил от Себе си“.
Който се вслуша навреме, ще мине леко и почти безпроблемно.
Който отлага, ще плаща солено и прескъпо.
Но целта е една и съща — завръщането.
Изворът не е извън вас. Истината не е на другия край на света. Духът не се е изгубил и не отсъства. Той просто чака да станете достатъчно тихи, достатъчно честни, достатъчно смели и преданоотдадени към Висшето си Себе.
Пожелавам ви упорита и неотклонна медитативна практика!