Опитът ни в живота ни дава познания и сигурност. Ето, нека да вземем за пример човешкото тяло. За него ние черпим познания от анатомията, медицината, биологията. Човешкият организъм е много близък по устройство до този на животните и лесно можем да правим аналогии. Отдавна видимите неща са изяснени, познати, достъпни.
Не така е обаче със знанията, до които човечеството и практиката ни няма пряк достъп. Космосът е нещо необятно и съвсем непознато и повечето информация е била съвсем неясна само до преди няколкостотин години.
Няма как да имаме познания и за живота след сегашното ни съществуване. Има много догадки – някои от тях достигат до отвъдното знание, но повечето са нескопосани фантасмагории.
И както казва проницателният Джордано Бруно „Обикновено тези, които нямат разбиране, разбират, че знаят повече, а тези, които са напълно лишени от ум, мислят, че знаят всичко.“
Изгорили са го на кладата за това, че е преминал отвъд съвремието си и догмите на католическата църква — в Рим, по решение на Римската инквизиция през 1600 г. Той дръзва да проникне и да твърди за Вселената като безкрайна, изпълнена с безброй светове — идея, която по-късно ще намери отзвук в развитието на астрономията след Николай Коперник и Галилео Галилей.
Но съдбата на Джордано Бруно ни напомня не само за жестокостта на времето, а и за вечния конфликт между познатото и непознатото, между удобното знание, за свободната и дръзка мисъл.
Когато нещо е невидимо или недоказано, рационалният човешки ум или го отрича, или го облича в митове. Така се раждат, както научните открития, така и заблудите. Разликата между тях е в готовността да признаем: „Не знаем“, а не „Няма такова нещо“
Познанието започва със смирението пред неизвестното. В областите, където имаме опит — като тялото и земния живот — можем да измерваме, сравняваме, проверяваме. Но отвъд тях ние стъпваме в територията на предположенията.
Човешката история е пълна с примери как прибързаната убеденост е пречила на развитието. И същевременно — как дръзките умове, готови да понесат съмнение и присмех, са разширявали хоризонтите на цивилизацията.
Затова, въпросът не е, дали знаем всичко за космоса или за отвъдното. Въпросът е дали сме достатъчно честни да сме откровени и да признаем ограничеността на умовете си.
Или поне да допуснем, че има и друг разум, освен човешкия. Само че ако допуснем това, ще се наложи и да се съобразяваме, че не ние хората сме каймакът на знанията и развитието.
Ако предположим, че има много други светове, освен нашия и че има един свръхразум, който присъства навсякъде, във всичко и е неизменен във времето, тогава май че ще се наложи и да се съобразяваме с Него. А това никак няма да се хареса, за тези които са си въобразили, че могат да правят, каквото и както сметнат за изгодно.
Атеистично убедените хора смятат, че Вселената се управлява от закони, закономерности и причинно-следствени връзки, които могат да бъдат описани чрез математика, физика, наблюдение. За тях реалността е подредена система, в която няма място за свръхестествени намеси, а всичко — от движението на галактиките до трепета на неврона — следва само и единствено представата за обективни принципи. За тях светът изглежда обясним, макар и не напълно обяснен.
От друга страна, вярващите хора виждат зад тези закони не просто безлично действие.
Така спорът рядко е за самите закономерности — те са налице и за едните, и за другите. Разликата е в тълкуването. Атеистите виждат самодостатъчна система; А не толкова убедените във всесилието на човешката цивилизация, намират следи от по-дълбоко виждане.
Всъщност, независимо дали го наричаме „природен закон“, причинно-следствени връзки или „божествен ред“, то едно и също. Едните виждат до техния си хоризонт – определеността на законите. Другите – по-интуитивните, знаят, че човешкия поглед и ум са съвсем ограничени и че е не е добре да сме толкова сигурни във възприятията и извличането на прибързани изводи. Все пак нашата цивилизация и науката са в прощъпулника си.
Добре би било, ако сме малко по-внимателни и по-допускащи в преценките си, защото човешкото познание винаги е ограничено от времето, културата и средствата, с които разполагаме. Това, което днес ни изглежда окончателно и безспорно, утре може да бъде преразгледано, разширено и както често се случва – опровергано.
Историята ни е научила, че увереността не винаги е равна на истина. Много идеи, приемани за непоклатими, са се оказвали временни. И обратното — много хипотези, смятани за абсурдни, по-късно са се превръщали в реално доказани. Истината не се страхува от въпроси. Само от самодоволството го е страх.
Глупаците почти винаги са самодоволни и като правило, колкото по-малко знае и може един индивид, толкова е по-уверен и сигурен в глупостта си.
Експертите са много внимателни, както за да не направят някоя неволна грешка, така и да не изникне нещо непознато, неизучено докрай.
Нека да разгледаме живота след смъртта. Да, всъщност смъртта е част от живота. Повечето разкази за живота след смъртта са подобни на човешкото битие и възприятия.
Да, обаче, когато нямаш човешки очи как ще фокусираш погледа си?
И когато нямаш човешки уши как ще чуваш в обичайния диапазон на честотите?
И когато нямаш човешка нервна система, как ще има човешки усещания, възприятия?
И когато нямаш човешки ум, как ще се го използваш логически или с обичайните човешки функции? – Знаете, че често пъти след един прекаран инсулт, когато част от мозъка е унищожен, поведението се обърква и се губи адекватността.
Ето го проблема, човек придава човешки черти и свойства в представата си за живота след смъртта. А то изобщо не е така, никак.
След смъртта остава само духът на човек и наслоените кармични енергии върху него. Не възприемайте състоянието на смъртта като продължение на човешкото състояние, защото така не само ще се объркате, но и ще дадете поле на дървените философи да ви опровергават.
Човек е дух плюс тяло и неговите функции. При смъртта тялото прекратява живота си. Остава духът и наслоените върху него – натрупаните енергии.
Времето за духа не тече, както е човешкото време. За духа е безвремие, а реално може да е минало неограничено време. Или за човек може да е миг, но духът да присъства необятно детайлно, подобно на вечност състояние.
За духа и възприятията са различни и обхващащите цялата реалност в съвкупността им събития.
Прераждането е факт, но не както разказаните приказки от невежи. Спомените съществуват, опитът е дълбоко в човешкото същество, а обучението на индивида в новия му живот е необходимост, заради уменията на повърхността на ума на новото му тяло.
Съзнанието на духа е съвсем различно от съзнанието на човешкия ум. Човешкият ум не може да обхване повече от няколко обекта, а съзнанието на духа присъства в пространството и обектите.
Нека да разгледаме причините за едно прераждане в ограничено човешко същество. Причините са наслоените върху духа привързаности и отвращения.
Приживе – докато е в човешко тяло, човек трупа пристрастия и отвращения, които остават в енергийното му тяло, което пък се наслоява върху духа му.
И тези пристрастни енергии го тласкат към желания за нови и нови преживявания. Колкото са повече и по-силни, толкова желанията му да влезе е в ново тяло и да ги има отново са по-неудържими.
Не може да си бил страстен похотливец и да кажеш: „Аз няма повече да се прераждам“. Да ти можеш да го казваш, колкото си искаш, но това пристрастие няма да те остави на мира и ти ще си винаги устремен да преживяваш страстите си отново и отново, и няма много да те е еня каква ще бъде новата ти роля в живота.
Ако наслоенията са по-малко, ще си по-овладян, но ако са много те ще диктуват и нетърпимо ще те тласкат в ново тяло.
Не може да робуваш на алчност и тщестлавие и дори да казваш: „Това ще е последното ми превъплъщение в човешко същество“ Кармичните наслагвания ще те принуждават отново и отново да влезеш в тяло и да имаш човешки живот, за да можеш да изпитваш славата и имането, към които се стремиш.
Дори не може да си привързан към просветление, освобождение и райска благодат, защото те ще се превърнат в самоцел и страст, които неминуемо ще те засилят към човешко съществуване.
Пак ще се позова на изпитанията. Отлично издържаните изпитания са гарант за безпристрастност и овладяване. А поддаването на измамните преживявания и страсти са сигурен път към Ада на ограниченото съществуване.
Така че, каквото и да ви казват разни „посветени“ или „учители“, ще ги познаете по уравновесеността, безпристрастността, овладяването си в критични ситуации.
Хора, които не могат да овладяват сами себе си, не очаквайте, че могат да ви заведат в Рая. Те самите няма как да отидат Там.
Раят (Божието царство – християнството), всъщност е в това, да принадлежиш само и единствено на Себе си и да няма никакви привързаности или отвращения, които да могат да те отклонят от Истинската ти природа.
Няма друг Рай, освен да принадлежиш изцяло и да си предан докрай на Божествената си природа.
Няма друг Ад от този да си роб на страсти, тщеславие, материални богатства, страхове и отвращения.
Всичко друго описано в книгите в различните векове за Рай и Ад, са интерпретации на човешкия ум.
Ако присъстваш в чистите райски градини, но си с пристрастен, уплашен или отвратен ум, ти буквално ще си в Ада.
Ако присъстваш в най-долните слоеве на Ада, но си с уравновесен, безпристрастен, безмълвен, умиротворен и благодатен ум, то ти буквално ще си в Рая.
Това е, приятели, не се поддавайте на глупостите на заблудени и немощни духовно хора, защото те бидейки заблудени ще въвлекат и вас в заблудите си.
В заключение, всичко казано води към едно просто, но парадоксално – трудно постижимо разбиране: съдбата на човека не се решава от външни събития, нито от думи и обещания, а от непоклатимото духовно чисто вътрешно състояние. Не мястото, не формата, не названието „Рай“ или „Ад“ определят битието — а духовното чистото качество на съзнанието.
Прераждането не е наказание, нито награда. То е естествено следствие от вътрешните импулси, които сами сме породили и подхранили. Докато има привързаност, ще има и стремежи и страсти; докато има отвращение, ще има и бягство, и страх, и недопускане. А всяка обреченост към стремление или всяко бягство, раждат нездрави енергии — движение към ново преживяване, към ново въплъщение, към нова сцена, на която да изиграем същите неизживени страсти.
Истинската свобода не е в това да отречем света, нито да го завладеем. Тя е в това да не бъдем вътрешно обвързани с него. Да живеем, но без да се вкопчваме. Да действаме, без да се обвързваме душевно. Да присъстваме без да обсебваме и да сме обзети неистови желания да притежаваме хора или вещи.
Затова духовният път не е бягство от живота, нито привързване към съществуването в отвъдното. Той е изчистване — постепенно освобождаване от наслагванията, които замъгляват естествената ни природа.
Когато няма какво да те тласка, няма да бъдеш тласкан.
Когато няма за какво да се хванеш, няма и какво да те обвързва.
Когато няма от какво да бягаш, няма да има нужда да се криеш.
Нямаш ли Рая тук – в Себе си, не можеш да го намериш никъде. Къде си представяш, че ще ходиш да го търсиш…
Рай и Ад престават да бъдат места. Те са състояния на съзнанието.
А човекът — като отговорен сътворец на собственото си съществуване.
Истинското освобождение, е в тихото, устойчиво овладяване и очистване на кармичнинте наслагвания, т.е. в предаността и принадлежността към собствената ти Божествена природа, без страх, без страст, без паническо бягство от действителността.
Пожелавам ви упорита качествена безпристрастна медитативна практика!