Дали е добре да се оперираме от его? Да, просто да го изрежем до корен и да го няма в нас, тогава духовни ли ще сме? Ето, често чуваме фразите: „Този се е взел много на сериозно.“ „Той прави тези неща заради егото си.“ „Егото му е по-голямо от възможностите му.“ Сам си подложи крак от его.“
Разбира се, че гордостта, като всяко едно чувство или човешко качество, което не е в разумните си граници, е вредно. Така е с горделивостта, страха, ревността, алчността, похотта и т.н.
Но ако допуснем, че можем да премахнем изцяло егото си, това добро ли ще е? В разумните си стойности егото е полезно. Всъщност, не знам дали това трябва да го наричаме его или характер. Но все пак, ако нямаме никакви устои в себе си, ще можем ли да наречем това премахване на егото.
Ето, няма как, ако дадем някаква дума на себе си или на другите, нали ще трябва да я спазим. И ако нямаме никаква вътрешна сила, която някои хора наричат его, тогава как ще можем да устояваме духовните си и морални ценности. Ако нямаш никаква увереност и гордост в себе си, тогава ти си един сломен и безличен човек. Естествено, че тези ти качества следва да са в разумни граници, но все пак без тях не може.
Ако ме нападне някаква сериозна болест и ако аз нямам увереността в себе си, че мога да се справя, много вероятно е тя да ме убие. Ако някой заради негов си себичен интерес, се опита да се намесва и да постига нездравите си цели, и ако човек е слабоволев и без никакви устои, това може да се нарече безхарактерност, безгръбначност и липса на самоуважение.
Ето че, егото в разумните си граници е не само полезно, но и жизнено необходимо.
Друга фраза е за агресивността. Ясно е, че човек не бива да бъде необуздано гневен или пък да нападне някого от арогантност или желание за надмощие. Това е чиста проява на агресия. Но често пъти решителността, бойният дух, силата на волята или настъпателността се възприемат като агресивност. И когато ги проявиш е много вероятно да чуеш някой как те нарича „агресивен“.
Голяма грешка допускат хората, които възприемат вътрешната сила като вид агресивност. По принцип, ако започнем да спекулираме с думите, можем да ги преобръщаме както си искаме, но все пак не бива да губим смисъла им.
Погрешното схващане за не насилието и не нараняването на живи същества. Прекрасен принцип е това и той е изключително силен и истинен. Тук става дума за неправилното му интерпретиране. Ето нападнали са ме паразити и аз какво трябва да направя – да се оставя да ме изядат ли? – Ако е така, живота ми ще приключи много скоро, защото няма да имам никакви защитни сили. Ако вземем за пример тялото и имунната ми защита, тогава прониквайки в дълбочина в организма си ще видим, че защитните ми сили всяка секунда убиват разни микроорганизми, бактерии, вируси, паразити. И без безценната им дейност живота на тялото ни ще приключи много бързо. Какво ще стане, ако имунната ни защита каже: „Ааа, няма да убивам и да унищожавам никой и нищо, защото аз съм духовна?“ – Ами това ще стане – скорошна смърт на тялото. Естествено, принципът за не насилие е духовен и верен, само че погрешното му тълкуване е вредно и дори смъртоносно.
Бих казал, че нищо от това, което ни е дадено от природата и еволюцията не е излишно.
Не е излишен страхът, защото той ни предупреждава и ни пази. Лошо е, когато е излязъл извън полезните си стойности. Ако е много силен или пък недостатъчен, тогава може да бъде пагубен.
Не е излишна амбицията, защото тя ни води към нови постижения и успех. Лошо, когато е извънмерна и е прекомерна, тогава тя може да ни убие. Или ако е недостатъчна, ще е безполезна.
Не е излишна болката или страданието, защото те ни показват къде грешим. Ако ги няма, няма да сме наясно, че нещо грешим. Ако ли пък са прекомерни, тогава има опасност за здравето и живота ни. Навременното отстраняване на причините за тях е полезно и здравословно.
Не е излишно чувството за сигурност и обезпеченост на живота, защото това е разумен поглед напред в бъдещето, но ако прекалено се вторачваме това ще породи безпокойство, а ако го няма ще сме като слепци.
Не са излишни дори болестите, защото те ни правят калени и силни. Стига винаги да се държим за Вътрешната си природа, за да можем да се привеждаме в хармония и да запазваме недосегаемостта и устойчивостта на организма си.
Не са излишни дори враговете ни, тъй като те ни правят силни, за да можем да устояваме на атаките им, а и да вървим към усъвършенстване на силите и способностите си.
Въобще, нищо на света не е без полза и без смисъл. Единствено важното е да поддържаме връзката със Себе си – с Духа си, тази връзка ще ни направи да сме достатъчно приспособими, вещи и можещи да преодолеем всяко предизвикателство.
Тази връзка е онова, което много традиции наричат „вътрешен център“, „осъзнатост“ или „духовна опора“. Не става дума да се крием от света, нито да отричаме на човешката природа, а за способността да останеш Единен със самия себе си, независимо от обстоятелствата.
Загуби ли човек тази вътрешна опора, той започва да се люлее между крайности – ту към прекомерна гордост, ту към пълно обезценяване. В единия момент се надува над всички, в другия се чувства нищожен. И в двата случая го няма центъра.
Затова и така нареченото „его“ не е враг, който трябва да бъде унищожен, а функция, която трябва да бъде осъзната и поставена на мястото ѝ. Егото е инструмент за ориентиране в света, за защита на поставените граници, за устояване на идентичността си. Проблемът идва не, че го има, а когато не е в разумните си стойности и когато започне да управлява всичко останало.
Същото важи и за силата в човека. Силата не е зло сама по себе си. Зло става само тогава, когато е откъсната от Вътрешната същност. Сляпата сила руши, но когато е от Единството с Вътрешното, тогава силата изгражда. Зрелостта не е в отказа от сила, а в нейното владеене.
И тук стигаме до една проста, но по инерция пренебрегвана истина: човешкото развитие не е процес на изтриване на качества, а изчистването и подреждането им. Не се премахва страхът – той се превръща в бдителност. Не се премахва желанието – то се превръща в посока. Не се премахва силата – тя се превръща в защита и превенция.
По този начин човек не става „без его“, а го слива с Вътрешната си природа и така го прави съвършена част от себе си. Не се качва върху горделивостта, а привеждайки я в Единство с Изначалното, я превръща в инструмент за реална и трезва себеоценка.
И тези трансформации няма как да се случат, ако работите само с ума си. Истинското превръщане се получава, когато работите чрез Вътрешната си природа.
Пак ще се върна на базисната медитативна техника: Когато се насочите в Себе си – в Духа си, т.е. не в ума си, не в навиците, спомените и привидното знание за себе си. Насочете се в Истинската си същност, независимо, колко неясна или абстрактна да ви се струва. Отидете с вниманието си в Нея и стойте там. През ума ви ще минават различни мисли, чувства, емоции, подтици, спомени, проекции или други мисловни конструкции. Продължавайте отново и отново да сте устремени към Истинската си природа, без да се поддавате или да развивате мислите, които ще се появяват в ума ви. Така постепенно ще умът ви ще се успокои и ще навлезе в Пустото, Безмълвно и Умиротворено състояние и точно там става това преобразуване и коригиране на ума и качествата му.
Практикувайте, приятели, и знайте, че за да сте духовни е нужно да следвате Духа си!
Пожелавам ви успешна и „егоцентрична“ медитативна практика!