Средният Път на Буда

Духовният път, не е пътят на удоволствията и капризите, нито пък е пътят на страха и малодушието. Той е път на пречистването и завръщането в Истинската ни Природа.

Този, който навлиза в духовното поприще, не цели непременно да му е леко и приятно, а неговото стремление е да се слее с Изначалното.

В наше време на почит са удоволствията. Ако на някой малко нещо не му угодно, е склонен веднага да прибегне към някакви там “лекарства” – опиати, само и само да не премине през негативни преживявания. И ако човек си мисли, че като пристъпи към очистване, и бързо и без никакво време ще постигне нирвана, то той се заблуждава.

Колкото и да бързаме, има неща през които трябва да преминем, да се калим, за да станем силни и неподатливи към изкушенията на изпитанията. Дзен не е просто празно философстване, той е катарзис, сила, непоклатимост, невъзмутимост, които що по що, ще се наложи да постигнем, ако искаме да сме истински – без фалш, заблуди, престореност.

Всъщност, всичко това няма нужда да се постига, защото то е заложено в Истинската ни Природа. Това, от което имаме необходимост, е да не се поддаваме на илюзиите на ума и да не следваме неговите прищевки и паразитни мисли. Веднага щом се слеем с Първоизточника в себе си, ние от само себе си ще придобием всички тези качества. Те ни са присъщи изначално и това, което е добре да направим е само да не вървим след енергията на заблудите.

Разглези ли се някой, оттам нататък волята му отслабва, самодисциплината му изчезва и дори думи като “трябва”, “налага се”, “мобилизирам се” му стават противни и непоносими. Разбира се, че с тези думи и стремежи към реализирането им не бива да се прекалява, защото така ще отидем в едната крайност – в полюса на втвърдяването, праволинейността, фанатизма, а това са твърде опасни заблуди.

Но другият полюс също не е по-малко опасен. Той пък предразполага към необуздани страсти, прекомерни удоволствия, разлагането и сриването на устоите и превръщането на сетивните наслаждения в смисъл на живот.

Духовното е обединяване на двете крайности и резултатът от това е мъдростта. Средният път на Буда – т.е. той не е в самобичуването, но не е и в разложението в резултат на отдаването на светски удоволствия и следването на сетивните наслаждения.

Вървящият в духовното поприще обаче е добре да знае, че за да може да върви по Пътя на Безграничното, ще нужно да се научи как да преминава през изпитанията.

Може някой сега да попита: “Защо са тези изпитания? Кой ни изпитва и защо му трябва това?”

Никой не ни налага тези изпитания, те просто са част от живота. Изпитанията – това е тренинга, през който всеки навлязъл в духовното, се налага да премине. Иначе, ако си представяме, че на някой му е необходимо да ни изпита, за да ни разбере по-добре, е голяма грешка.

На Безграничното не му е необходимо да ни налага изпитания, за да ни познава. Изпитанията са нужни само и единствено на самите нас! Необходими са ни, за да станем устойчиви в сливането ни с Вътрешната ни Същност. Да не се пречупваме и да сме непоклатими, когато в момент на трудност трябва да продължим да следваме вътрешния си духовен пилот. Ако нямаме този тренинг, тази сила и способности да устояваме на трудностите, ние лесно бихме се поддали на всякакви изкушения, бихме се пречупили вътрешно, било то от съблазънта към удоволствия или от страхът от болката и лошите събития, които може да ни споходят.

Изпитанията са закалката, нравствената издръжливост, които е гаранция, че няма да се заклатим или да рухнем под въздействието на трудностите в живота. Посветеният в духовното не се поддава нито на изкушенията и удоволствията в живота, нито на угрозата от нещастията, болката, страданията. За него адът и раят престават да съществуват, защото те са продукт на слабия и податлив към удоволствия и страдания човешки ум.

Един духовен човек се е издигнал над съблазните към удоволствия и над неприятното усещане към предстоящи неудачи, страдания, мъки. По това може да се познае един духовен адепт. Не по лицеприятните гримаси, престорените усмивки и желанието да се хареса на аудиторията, а по недосегаемостта, непоклатимостта, невъзмутимостта му, както към съблазните, така и към неволите, нещастията, бедите, които го връхлитат.

Надявам се, че разбрахте защо когато един човек навлезе в духовното, той има изпитания. Това е, за да се кали, за да стане способен и недосегаем и никой и нищо да не може да го отклони от Пътя на Изначалната му Същност.

Изпитанията се преминават най-успешно, когато практикуващият навлезе в медитация и чрез Вътрешната си Природа намира полезния ход, за да продължи напред.

Когато медитираме, ние не се борим с мислите. Също, не желаем да ги изхвърлим от ума си, за да е чист. Това е невъзможно, а дори и да го постигнете, няма да имате полза.

Важното по време на медитация е само едно. Да наблюдавате как една мисъл възниква в ума ви и като не я развивате и продължавате, тя постепенно отслабва и изчезва.

Успокояването на ума, следва да стане от само себе си. Така ще можете да се слеете с Вътрешната си Природа и да Я последвате.

Пожелавам ви успешна медитативна практика!