Фалшът към другите и света неминуемо се проектира и в душата. В смисъл, че ако ти е станало навик да лъжеш и мамиш хората, то това няма как да не се е вкоренило и в отношението към самия себе си. Разбира се, че понякога човек може да подходи деликатно и гъвкаво, за да постигне някаква цел. Обаче, ако това се превърне в навик и рутинно отношение към света вън от теб, то откатът на това състояние ще се проектира в душата ти. Така човек продава душата си на дявола. Не, да не си мисли някой, че е необходим договор между човек и дявол. Няма нужда от хартия и мастило, за да декларираш, че изпълняваш някакви обещания.
С действията си хората потвърждават съгласието си за принадлежността към покварата и дявола. Ето, някой може да говори много – да чете лекции, беседи, да „учителства и наставлява“ и невежите, които го слушат да си кажат: „Ех, какъв ум и колко е духовен този човек. Хайде, да го последваме и да изпълняваме наставленията му.“
И гледаш как тълпи от хора вървят след него, щото той им се струва „богопомазан“. Редят се, за да заслужат вниманието и благоволението му, за да вземат възможно най-много от „духа“ в него.
Разбира се, че само в един моментален, бегъл, едносекунден, но проницателен поглед може да се разкрие цялата му вътрешна оскъдност, но кой да гледа? Хората слушат, харесват думите и сляпо следват глупостта.
Ех, приятели, в какво се крие духовността? – Духовността не е в благите думи. Тя не е дори в стриктното спазване на правилата и заповедите. Единството с Изначалното не се крие в нито в точното изпълнение на ритуалите, нито в свещенослуженията. Някой се въобразява, че като говори само с „купешки“ думи, това ще се хареса на Духа и така Той няма да доглежда на „малките“ му прегрешения, щения, страстна похотливост или склонност към изкушения.
Не, за Духът артикулацията на думите няма значение. Значение на думите може да придава човек чрез ума си, но думата сама по себе си не може да бъде грешна, благословена, проклета или богоугодна. Думите всъщност са израз на ума, освен ако не са лицемерие. Да, много често „духовните“ хора имат доста порочни мисли, навици, подтици и нагласи в умовете си, но иначе думите били важни. Не, не са важни думите, важен е умът и какво той излъчва, харесва или не харесва и на кой служи.
Гледаш някой – на вид съвсем хрисим, благ човек, но в душа му червеи, гнилоч и страшна воня се излъчва. Обаче хората в душата не гледат, не усещат, не знаят. За тях е достатъчен външния вид, обноските и колко убедително изнася лицемерието си – лекции, беседи, наставления.
Защо подхващам тази тема ли? – Ами защото, когато човек реши да поеме по някакъв път, е добре надълбоко да вникне в същината и. А не веднага да последва първия, който им се стори вещ или убедителен.
Правилата и законите, които са дадени, за да се спазват не са абсолютни. Те са примерен подход и знание осветляващо ни да мислим по начин близък до Духа. Каквото мислиш, такова излъчваш. Каквото излъчваш, това и правиш. А каквото правиш и както се отнасяш към другите хора, това и оформяш и поддържаш в себе си като характер.
Можеш да говориш най-различни благовидни слова, но ако сърцето ти не е чисто, чист няма да си. Ще се огънеш още при първия напор, ако силата ти е само в езика.
Човек се познава не само чрез речите му, а по това как се справя, когато земята под краката му се разклати. Ще говори високо, докато дойде часът на изпитанието и бедата застане пред вратата му, тогава устата му ще замлъкне, сърцето му ще затрепери и ще се лута като човек в тъмнина, без да знае кой път да хване.
А адептът, той винаги знае пътя. Всъщност Пътя никога не се е скривал от хората, а само умът им ги е заблуждавал. Дори да дойде изпитание, беда, трудност или „безизходица“, човекът на Духа винаги знае Пътя, защото той е гравиран дълбоко в сърцето му. Който е единен с Вътрешната си природа, Пътят му винаги е ясен пред него.
Затова във всички духовни учения и дори в религиите се казва: „Считай другите като себе си.“ Както се отнасяш към другите, така ще се отнасяш и към себе си. Може да не го осъзнаваш или да си мислиш, че няма да е точно така, но това не зависи, дали го мислиш или не. Постъпките ти навън, моделират и поведението ти навътре в теб. Лъжеш ли другите, лъжеш себе си. Крадеш ли от другите, все едно че крадеш от себе си. Ще дойде моментът, когато ще ограбиш самия себе си.
Ако си свикнал да предаваш другите, считай, че си предал самия себе си. От една страна ще се подведеш сам, а от друга кармата ще те срещне с човек, който ще ти даде или вземе точно това, което е за теб.
Най-добрият начин да излезеш от хватката на кармата е да следваш Вътрешния си Път. Само че „Вътрешния път“ не означава да изпълняваш всичките си желания, капризи и прищевки.
Вътрешният Път, това е пътят на Духа. Пътят на Изначалната ти природа, такъв какъвто е преди да си го предал и опорочил. Следваш ли Изначалното си състояние, кармата няма да има никаква власт над теб. Главният смисъл на закона на Кармата е да те доведе до Истинския ти Дом – Първоизточникът в теб. И когато вече си пристигнал в Себе си, тогава ти ще се движиш от Духа. Да се движиш от Духа, означава да си в абсолютен покой спрямо Него. Тогава ти можеш да се движиш спрямо всички други, но спрямо Духа си абсолютно единен с Него и затова се казва: „Да действаш чрез бездействие“. Някои погрешно интерпретират тази фраза мислейки си, че означава да не помръдваш. Не. Не е да не помръдваш физически и да не правиш нищо в света. Тя означава да си абсолютно единен с Първоизточника в Себе си.
Останалите дрънканици на набедени гуру са явни недомислици и криворазбрани духовни учения.
А кой е пътят към Пътя на Духа. Това е медитацията. Практикувайте, приятели, и знайте, че медитацията не е в служба или в услуга на някой.
Медитацията е пътят към Пътя на Духа, т.е. към Истинския Дом на практикуващия.
Пожелавам ви упорита и безотказна медитативна практика, за да стигнете там, където сте били преди Началото на световете.